Русенският фестивал върви с интензивност и добавяне на смисъл и значения към всяко събитие. А събитията тук са много, трудно се насмогва на това темпо.
Два концерта могат да бъдат определени като “Амбиция на тембъра”. Става дума за вечерите на саксофонния квартет “Сигнум” (20.03), който резидира в Германия и квартета от тромбони от Виена (24.03). Подхождат различно към възможностите, които им предлагат техните инструменти, изкуството им е изрядно в инструменталния смисъл, репертоарът им предлага предимно провокациите и възможностите на аранжимента. “Сигнум” отдавна са приятели на фестивала, идват за шести път и винаги се радват на сериозен зрителски интерес. И с право. Въпреки темброво променената позната класическа фактура – като си минорния струнен квартет на Хайдн или Сюитата на Ангела на Пиацола, саксофоните изкушават, съблазняват, приласкават слуха и неизменно предизвикват масовото приобщение на публиката. Различният тембър импулсира въображението, отправя го в друга, не по-малко примамлива посока. Не пренебрегнаха и оригиналния репертоар – представиха Квартета за четири саксофона на Глазунов и пиесата на съвременния френски композитор Фабиен Леви – “В памет на Жерар Гризе”. Концертът им наистина вибрираше в различните почерци – от строгия, почти каноничен формат на Глазунов до импулсите на спектъра и контрапунктирането на ритми и цветове, дефинирано от Леви. Всичко могат “Сигнум”-ци, свирят с кеф, с онзи импулс, който все повече ми липсва като излъчване от родния музикантски пейзаж.
Заразителен за публиката хумор идваше от концертната сцена с Виенския тромбонен квартет. Напоследък стана обичайно изпълнителите да си говорят с публиката, да се шегуват, с една дума – да я приобщават, отпускат, зареждат с добро настроение. Малко шоу, малко музика и закачки. И тук преобладаваше неизбежно аранжираната музика – от Габриели и Шопен до Хуго Волф и Брукнер през Антонио Карлос Жобим, естествено с “Момичето от Ипанема” и Over The Rainbow от Харолд Арлън. Стефан Обман, Рафаел Стигер, Мартин Ринер и Кристиан Пойтингер са великолепни тромбонисти, играят с инструменталното си можене и с удоволствие правят шоу. За мен програмният микс бе малко прекален по отношение на “приобщаването” на различните стилове и жанрове. Но за публиката забавлението бе налице.
На 25 март се състоя световната премиера на балета “Калиопа” от Емил Табаков по либрето на Александър Малчев. Сценичната версия препълни залата на Доходното здание, предстои още един спектакъл на 2 април. Руснакът Константин Уралски е постановчик и хореограф на балета, сценографията е на Елица Георгиева, художник на костюмите е Първолета Чавдарова-Летиция.
Уралски е изградил забележителна международна кариера, която започва от Болшой театър в Москва, трайно се развива в Съединените щати, а понастоящем той живее в Турция. Без да съм специалист в балета и хореографията, все пак мога да споделя впечатленията си на лаик от премиерата, която бе с оркестъра на Държавна опера – Русе под диригентството на автора на балета, Емил Табаков. Най-трайна за мен бе констатацията за сериозната музикалност на хореографа, който не бе пропуснал да отбележи в пластическите решения всяко музикално движение. Бих определила хореографията му като гъвкаво съчетание от класика и съвременност. Използва рационално сцената, полифонизира изявите на кордебалета, много естетски бе подходил към солата и особено към дуетите между Калиопа и Мидхат – наситени с красива еротика, с детайлизиране на изразните средства. Усетил е структурата на творбата, с гъвкаво свързване на отделните епизоди. Спектакълът върви с лекота, с една органика, която се дължи и на подвижните сценографски решения на Георгиева. Също така непретенциозни, но издържани стилово бяха и костюмите. Устойчивата изработеност и емоционална нагнетеност на музиката в оркестъра от Емил Табаков създаде трайно усещане за стабилност в спектакъла, воден, както винаги на негови изяви с една вдъхновена сигурност. Това е “продукт” (за да се изразя в стила на съвременния циничен прагматизъм, та дано ме разберат днешните мениджъри), който, според мен би трябвало да обиколи всички възможни театри в страната. Естествено със записана музика, въпреки че нищо не може да се сравни с живите реакции, моментното взаимодействие между сцена и оркестър, особено водени от музикант като Табаков.
30 години хор “Проф. Васил Арнаудов” – празникът се състоя на 27 март в зала “Европа” на Доходното здание в Русе. Въпреки всеобщото въодушевление на мен ми липсваше основателят на хора Драгомир Йосифов, който служи на формацията 23 години. Йосифов бе написал страхотно есе, посветено на хора, от което предлагам буквално няколко реда: “Споменавам безмълвно всички, всички, всички. Помня имената им, лицата им. Помня идванията им и отиванията. И гласовете им. И очите им. Последните хора, които ще забравя. Всички – заедно със семействата си, с домовете си, отворени за мен. С любовта си. Почти 23 години споделен живот.Надявам се.”
От 2015 година хорът се ръководи от Свилен Димитров, а хормайстор е Евгени Желязков. Хорът е камерен – 23-ма хористи, от които 15 жени и 8 мъже. Програмата на юбилейния им концерт включваше пиеси от различни епохи – от шестнайсети до двайсети век, много от които свързани с историята на формацията. Пеят правилно и прецизно, с трогателна отдаденост… Липсва ми енергията и лудата ярост на техния създател, липсва ми онзи, другия израз на лицата им, звуковата емисия, от която настръхва кожата. Идеите в прочита на Йосифов. Хубавото е, че продължават да се занимават с музика, да пеят под коректното ръководство на своя диригент. Хубаво е и че продължават да бъдат посрещани с ентусиазъм от публиката, която очевидно предпочита хора да съществува, да го има. Да създава усещането за възможното напускане на прозаичната делничност. За принадлежност към тоновото изкуство.
В края на този текст ми се иска да спомена и за русенското представяне на второто издание на книгата “Слово и дело” на Константин Илиев. Неговият син архитект Венцислав Илиев, който е финансирал изданието, бе подготвил подробна power point презентация, акцентирайки върху мисли на композитора, върху събития в живота му. Визуалният материал допълваше интересния му разказ, разсъжденията му върху живота, върху съдбата на голямата личност. Беше много приятно да видя пълната зала на историческия музей в Русе. Все още има желание за поддържане на паметта за тези, които градят културната ни история.
Фестивалът продължава.